с. Заселе

Разположение

На 45 км от София, минавайки през красивото Искърско дефиле и град Своге, се стига до село Заселе. Селището е отдавна познато на ценителите на природата и красотата. Там, сред буйни вековни дъбови и букови гори и ширещи се тучни ливади и поляни, кацнало на ръба на отвесни скали, от където се спускат водите на водопада “Скакля”, пред очите на посетителя се простират диплите на почти цяла западна Стара планина.

Землището на селото е с размер 15.6 кв.км. и надморска височина 700-1000 метра.

Първите известни заселници от древността са траките. От този период са останалите 2 от общо 5 тракийски могили. Отпечатък на историята и вековете са остатъците на римски път и военено укрепление, крепост, манастир, костна могила, и множеството легенди и предания. Тук някъде, все още неоткрито, лежи заровеното и скрито съкровище на четата на Вълчан войвода.

Местните жители, наброяващи 191 човека след последното преброяване през 2004 г., все още пазят спомени за Иван Вазов и за слепия овчар Йордан Църнярски или както го нарича Вазов в едноименната си творба дядо Йоцо.

През 2005, пра-внуците на дядо Божил, от родата на Църнярите, полагат основите на първия за района туристически комплекс – Божилово.

История

Първите известни на историята жители на този район и в частност на селото са били траки. Свидетелство за това са пет малки Тракийски могили, които местното население нарича и сега „Буците”. Две от тях са в местността „Барие”, които при изграждането на блоковете на ТКЗС са били съборени. При откриването им се намира малък градеж от местен гнил пясъчник с размери три на три метра и вътре, положени останките от извършено погребение, сложени в изпочупени керамични съдове и въглища. Третата се намирала на ъгъла на главната улица и пряката улица за махала „Факировци”. С прокарването на улицата за същата махала могилата е била разрушена, като в нея са били намерени останки от ритуални тракийски погребения с изгаряне. Останалите две могили се намират едната на „Голо бърдо”, а другата на „Равнище”.

В северната част на селото от към с. Заноге има останки от съществувало някога старо селище, от което местността там и сега се нарича „Градището”. Там, където са били сградите и строежите се казва „Високото градище”. Според исторически източници, по време на Римската епоха (I век пр.н.е. – VII век от н.е.) тук е имало малък военен гарнизон, който е охранявал „Друмо” т.е. съществуващия римски път водещ от Сердика към северните провинции на Империята и минаващ от София през селата Балша, Церецел, Чибаовци, Свидня, Добърчин и Заселе. От Заселе пътят се е разделял на две — единят през Зимевица, Студена река, Петрохан, Берковица за Видин, а втория Заселе, Осиково, Згуриград за Враца. При идването на славяните и българите по нашите земи (VII век) старото градище е изоставено и населението се заселва в земите на сегашното село.

През 811 година, за превземането на стратегическия център Средец, войските на Хан Крум преминават през пролома и (според легендите) в района на село Губислав войниците на хана разбиват отряди на Никифор I Геник – Император на Византия. С образуването на Първата Българската държава, отново се възстановяват крепостите, за отбрана от нашествията на византийците и северните варварски племена. По това време в местността „Кокаланският камък” се изгражда нова малка крепост — „Метеризо”, останки от която има и днес.

През годините на Второто Българско царство (XII-XIII век) село Заселе има най-висок разцвет, защото по това време край селото е изграден манастир, намирал се в местността „Мъртвината” под „Високото градище” над река „Тодорица”, от който са останали само порутените зидове на манастира и стопанските сгради около него. В центъра на сегашното село е била построена църквата „св. Т. Тирянин”. Освен това е имало и два параклиса. Един в махала „Селище” над „Денчов слог”, а втория на „Китката”, в който са се правели службите на „Гергьовден”.

При падането на България под турско робство (XIV век), селото е било напълно унищожено. Тогава са съборени, ограбени и унищожени манастира, църквата и параклисите.

По предания, част от сегашното население на с. Заселе, а и на съседните села, водят корените си от Етрополско както и от избягали българи след разгрома на Чипровското въстание от Видинския край. В началото на XVII век няколко семейства от Етрополско, търсейки спасение от турските насилия и жестокости, намират убежище в този непристъпен кът от Западна Стара планина в дефилето край река Искър. Това са били фамилиите на Понгьовци, Шавалците, Църнярете, Монинци, Факировци, Гущеровци и др. От тези няколко семейства, заселили се първо в местността „Ограге”, „Злио камък” и „Тодорица”, в близост до водите на реките Скаля и Тодорица, се образува новото селище. Изкачвайки се над скалите новозаселци откриват, че тук е имало в миналото живот. Откриват и градището и решават да се заселят в старото изостанало населено място, което нарекли „Заселе”. Различните фамилии, живеели в големи задруги, заедно целия род, като образували общо 12 махали, разпръснати по цялата територия на селото. Понгьовци се заселили в местностите „Страньето” и „Градището”; Монинци в „Селището”, „Драгошинов кръст” и „Комакьо”; Шавалците в „Кривилак” и горната част на днешното село; Църнярете в „Кокалан” и „Маркова кукла”; Пенчовци в „Тодорица” и „Валок” и т.н. Турските власти, бързо разкриват новите селища скрити в Балкана и започват да ги облагат с различни налози. По това време селата били на отчет към Врачанския санджак и като данък е трябвало да отглеждат всяка година по 400 броя овни за снабдяване на турската армия с месо, кожи и др. Животните от целия район се събирали при Заселе през септември или октомври и пеша се откарвали до Истанбул.

През 1877 г., когато руската освободителна армия е в настъпление по всички фронтове, от Врачанския вилает и гарнизоните от градовете му в паническо бягство поемат по стария римски път – Враца, Згориград, Осиково, Пробойница, Заселе, Добърчин, Церецел, Балша за София цели кервани от турски войски и бежанци. Срещу тях местното население организира множество нападения. По това време се прибира от емиграция и Найден А. Факиров и става кмет на Заселе и първият учител в селото. За училище е било използвано преустроената сграда на селския хамбар, в който е бил събиран десятъка. Мястото на хамбарите се намирало в двора на старото училище, в което сега се помещава кметството. През 1881 селото има 431 жители. През 1892 г. е започнало строителството на начално училище, което е открито през 1896 г.

В края на деветнадесети век се прокарва и железопътната линия през Искърското дефиле, свързващо София със северна България. При изграждането й като строителни работници от с. Заселе работят и Митар Станков, Стое Пеяков, Станко Гьорин, Ленко Костов, Славко Спасов, Райко Ценов, Малин Тодоров, Андрей и Алексо Петкови, Стоян Словков, Пенко Маринков и други, общо наброяващи повече от 30 души.

През първото десетилетие на XX век в страната се извършва ново административно деление. Селските общини се окрупняват. Трите села Заселе, Зимевица и Заноге се обединяват в една община с център с. Зимевица. По това време с. Губислав е влизало в състава на с. Зимевица. За кмет на централната община е издигнат Ангел Генев, който предприема строителството на пътя от гара Церово през с. Заселе и с. Зимевица за с. Заноге. Открива и първата пощенска станция и здравна служба в с. Зимевица. Построява и първата парна дъскорезница за услуги на населението.

При управлението на БЗНС през 30 те години на миналия век, селата отново се обособяват в самостоятелни общини. Кметове на селото тогава са били Бенчо Цветков, Генко Генков, Дако Петров, Манчо Здравков, и Божил Славков.

През 1934 населението достига 721 жители, като постепенно нараства до 834 жители през 1956, но отдалечено от основните пътни и ж.п. линии с. Заселе намалява до 173 жители (2005 г.)

През 2006 година пра-внуците на Божил Славков, от рода на Църнярете, поставят началото на туристическия комплекс “Божилово”.

Кой е дядо Йоцо?

Дядо Йордан Маринков Църнярски е живял в местноста “Арто” с. Заселе, където са били разположени къщата му и кошарата с животните. В близост до кошарата на дядо Йоцо е скалата, наричана от местното население “Злио камик” надвесена над Искъра, срещу края на осмия ж.п. тунел по посока Мездра.

Както повечето българи, живели по време на турското робство, животът на Йордан Църнярски никак не бил лек. Все още се помни драматичната история на неговият баща Маринко Църнярски, който е слугувал във Враца при един бей. За зла участ беят харесал жената на Маринко и на сила я взел в харема си. За да защити честта си той убил бея и заедно с жена си побягнал към селото. По пътя ги настига изпратената след тях потерия и зверски ги погубват. Гробовете им се намират под една вековна бука в местността “Гладна” над Каличина бара в землището на днешното село Миланово.

Дядо Йордан Маринков ослепява след падане върху тила си по време на буря, докато бил със стадото си. Но дори и този тежък удар на съдбата не сломява духа на жилавия и буден планинец, който въпреки слепотата си с копнеж изживява новото време на следосвобожденска България. Дядо Йордан доживява до 60 годишна възраст, когато една зимна утрин е открит на неговата любима скала замръзнал с невиждащ взор до последно отправен към железницата.

Ползвана литература
Кн.”Бов – село сред облаците” авт. Петър Мутафов

Историята за срещата на Вазов със Заселския кмет

…..”Най-после Вазов и Младен пристигнали до водопада. Вазов се възхитил на хубавата гледка. После седнали на зелената поляна и започнали да обядват. В това време видели, че към тях идва един човек с куче. Младен осведомил Вазов, че това е кметът на Заселе, и че се намират в неговата ливада. Кметът се ръкувал с двамата и започнал да ги разпитва по каква работа са тука. Вазов нещо казал, нещо скрил, но кметът го попитал: “Защо криеш кажи си право?”…. …“Знам, господине, идете за имането тука”. На тези думи Вазов се засмял, но се сетил, че и Младен го е подозирал, че е иманяр. А кметът добавил: “Тук въз скалата, низ доло – той посочил на изток – има имане. Но де е не се знае. …………….”

По повод на този разговор между Иван Вазов и кмета на Заселе из тоя край е останал анекдот: “Ти кой си?” “Аз съм поет.” “Ти поет, не ме интересува, тръгвай на пред, аз съм на Заселе кмет.”

Ползвана литература
Брой 11 от 15 юни 1983 г. вестник “Устрем” статия “Посещенията на Иван Вазов из Искърското дефиле” с автор Григор Тодоров
Брой 36 от 25 юли 1980 г. вестник “Софийска правда” статия “Вълшебния сват на чудните видения” от н.с. Велико Вълчев – Директор на къща музей “Иван Вазов” в София /по това време/

Маджалнико

През една есен от XIX век зимата дошла рано и сковала балкана, събраното стадо от 400 овни било закарано в местността „Ядолье” при „Тонталовите” кошари. За един месец от студ и глад загиват всички животни, а натрупани на едно място, от костите им се образувала могила, в която още се откриват маджалници от роговете на овните. Това място и сега се нарича „Маджалнико”.

с. Бов и латинските рицари

Наименованието на съседното селище Бов произлиза от името на френския рицар маркиз Сен дьо Бьоф. През 1205 г. българският владетел Калоян разбива край Одрин рицарите от Четвъртия кръстоносен поход и пленява краля им Балдуин Фландърски. Маркиз дьо Бьоф, заедно с още около 1000 други пленени латински рицари бил заточен в планинските предели на Искърския пролом през 1206 г. Установил се тук завинаги, той основал ново поселище и въздигнал крепост. Оттогава и до ден днешен всички наричат това селище с побългареното му име Бов (от Бьоф). В околностите около днешните Бов, Заселе и Зимевица са се съхранили и до днес наименования на местности, градища, ридове, хребети, извори и др., запазили спомените за тези рицари населявали тези райони.

Скритото съкровище на четата на Вълчан войвода и Поп Мартин

Прочути в цялата страна са легендите за съкровищата на Вълчан войвода и Поп Мартин. Тяхно дело е било и обира на хазната на Осман Пазвантоглу (1758-1807), владетел на видинския вилает. Това събитие, в село Заселе, е станало на 23 април, когато е бил Гергьовденовия кръст и са правели курбана си заселци на оброчището в местността „Китката”, където са останките на някогашния Гергьовски манастир. Било е някъде около обяд, защото е дошъл поп от село Брезе да отслужи службата и точно по това време от към м. „Маркова кукла” дошла на кръста и четата на Вълчан войвода. Заедно с четниците са карали и товарите с имуществото на четата от 7 маски. Четниците идвали от към Петрохан на път за Врачанския балкан. Те били щедро нагостени. Хората им напълнили торбите с печено агнешко и прясно сирене, а попа всичко, което бил събрал на кръста го дал на четата за храна по път. Войводата е дал на всеки сейбия на агне за кръста по една турска жълтица. Четата е била изпратена до водопада под селото и им показали пътя низ Прохода, за да слязат в махала „Скакля”, да пренощуват при воденицата и да се снабдят с брашно за по-дълъг път. Те отседнали при Кеновата воденица при дядо Кола. На воденичаря наредили да ги остави сами на воденицата, а той да си отиде горе в селото, но стария воденичар полюбопитствал да види какво ще правят тук тези въоръжени хора. През това време те отишли в голямата грамада под селския камък и се заели с укриването на взетото съкровище и хазната на четата. Войводата наредил на една патрулна двойка да проследи мелничаря до селото и да заварди движението по пътеката за Скакля. Когато стигнали под „Орлов камък” под една голяма бука ги посрещнало с настървен лай кучето на воденичаря. Дядо Кола се бил качил на един голям бук и от там наблюдавал какво вършат четниците около воденицата, „Бялата земя” и „Голямата грамада”. Четниците като разбрали каква е работата с един изстрел го свалили от буката и там го погребали. Иманяри от цялата страна и сега ровят и търсят, копаят и ровят в този район заровеното и скрито съкровище на четата на Вълчан войвода. Търсят знаци и нишани. В едни тефтери пише, че съкровището е 7 конски товара, други казват, че е повече от тон и половина…

Резервирай